Как с балалайка с гири лъпя,
чудната песен за юморста.
�
Си ме дътичам,
да страх и звяра да вървя.
Как мога да обичам
всяко нежно цвете на света.
Сенята да се спускам,
да се дивя на нежния сияен снят.
Но вятърът сполет да се сгушвам,
с нъцето в дъжда съм в бяг.
Зная,
зная,
зная,
чуваш моя глас.
И колкото далече ти да си,
спомен щетено ся аз в нас.
Ти аз, в нас,
спомен ще сме ти аз.
В нас,
ти аз,
в нас,
спомен ще сме ти аз.
И как сега отричам,
щом бързам през глава.
Как трудно се обличам в правдата и злобода.
На честност как се уча,
а още ся зелен.
И щом човек изграждам, пак ти ще си до мен.
И зная,
зная, зная,
чуваш моя глас.
И колкото
далече ти да си,
спомен щетено ся аз в нас.
Ти аз, в нас,
спомен ще сме ти аз.
